Ден 3: До Швейцария и назад

         На сутринта след като освободихме хотела първата работа беше да се отбием през бензиностанцията до него или по-точно през автомивката й на самообслужване. Още на тръгване от България моята кола беше прилично покрита с фин прах, живо свидетелство що за запрашен въздух дишаме в София. Предния ден на спускане по Стелвио-то ни запръска лек дъждец и ефектът с пряхоляка по колата ми стана направо плачевен. Ударихме им по една бърза водоструйка и лъснати хванахме поредните серпентини след излизане от Бормио, които щяха да ни отведат в родината на шоколада. 
         Пътят ни поведе към курортното градче Ливиньо като почти веднага на излизане от Бормио започна стръмно изкачване с познатите ни серпентини. В тази част на Алпите трудно може да се намери път различен от този тип. По склоновете на назъбените хребети навсякъде бяха накацали селца, махали или просто отделни къщи и е било истинско предизвикателство за пътното строителство, но хората са си свършили работата превъзходно и за нас не остава друго освен да се насладим на плодовете на труда им. Кратка спирка малко преди Ливиньо:

         ...и след него. В  другия край на този язовир беше границата с Швейцария:

        Границата, както и пътят всъщност минаваше по язовирната стена като нямаше никакъв граничен контрол. Насред стената спряхме на една бариера, където се наложи да си платим за да продължим. Веднага си пролича, че сме в Швейцария. Там като чуеш "Добър ден!" това обикновено се превежда като "Дай 10 франка!" :) Въпросната такса беше за преминването на един няколко-километров еднолентов тунел. След като го минахме започна едно приятно спускане по един живописен и доста широк път. Този път неусетно ни отведе до Сейнт Мориц. Там решихме да спрем за малко и да се поразходим. Имаше много приятна пешеходна алея до езерото.

           След Сейнт Мориц пътят се виеше покрай няколко езера преди да се стигне един кръстопът, където отново спряхме за някоя друга снимка.       

          Тук всъщност се намирахме на върха на прохода Малоя (Maloja Pass) и се оказа, че ще трябва да го спускаме. Речено-сторено. Беше стръмно и със серпентини по подобие на Стелвио-то, но с тази разлика, че пътят беше много по-широк с перфектен асфалт. Това ни позволи да караме по-бързо от обичайното при спускане. Малко след прохода отново минахме границата, както разбрахме по все още стоящите там КПП-та. Минаваше обяд и бяхме поогладнели та се заоглеждахме за подходящо място за спиране. Решихме да спрем в китното италианско градче Киавена. От него трябваше да се отклоним на север и отново да влезем в Швейцария в посока прохода Splugen, но по-важното беше колко приятно изглеждаше това типично алпийско градче:

         Бърз кадър от ресторантчето, където хапнахме:

               След вкусния обяд отново се метнахме по колите. На излизане от Киавена отбихме за да сложим камерите и тръгнахме да катерим поредните серпентини и стръмнини. За жалост обаче заваля и клиповете може би нямаше да се получат много добре, но се оказа после, че не е точно така, защото подчертаваше автентичността на кадрите. От италианска страна проходът е по-полегат като малко преди върха му стигнахме един язовир и решихме да спрем за кратка почивка, че по нанагорнището добре бяхме пораздали газ. 

        Малко преди най-високата точка на прохода минахме границата. При началото на спускането се откри перфектна панорама към това, което ни очаква. Хубавото беше, че дъждът от италианска страна още не беше дошъл насам и дори имаше слънце. Нещо, което определено предразполагаше към по-често спиране за снимки или просто наслаждаване на гледката:

               Скоро след като слязохме от прохода Splugen заваля и постепенно се усили. Предстоеше ни минаване през прохода Сан Бернардино. Там се получи една интересна въртележка. Сан Бернардино по "царския" път е широк като магистрала и се спуска. Първоначално ние го спуснахме така в силен дъжд и мъгла, което не беше особено приятно, но почти в края му Васко би един десен мигач и кривнахме по един типичен стръмен и пълен със серпентини път. Това беше нещо като второстепенно трасе на прохода и както можеше да очаква - освен нас двамата нямаше жива душа по него... Е да си дойдем на думата! Въпреки мокрия и студен асфалт имахме добро сцепление и това автоматично означаваше само едно - газ до ламарината!

        Направо не усетихме кога пак се върнахме в тунела, след който започваше спускането на титулярния път. На излизане от него обаче дъждът стана почти пороен, така че се наложи да се върне газта. Освен това ни предстоеше и едно от редките ни качвания на магистрала, така че определено за този ден счетохме, че сме се накарали.  Краткото пътуване по въпросната магистрала до крайната ни точка (малко градче или по-скоро село на има Каморино) запомнихме с бурята, която се разрази. Беше някъде към 18:00, а навън и на фарове трудно се виждаше. Така притъмня, задуха и загърмя, че пороят, сипещ се отгоре ни беше най-малкия проблем. Все пак стигнахме безаварийно до мястото за нощувка, къща за гости насред един чисто аграрен район. След като спря да вали се разходихме до Каморино и се насладихме на приятна вечеря в единствения ресторант в селото като спазихме традицията да направим разбор на изминалия ден и преговор на предстоящия. 

          От този ден определено имаме отлични кадри, от които Васко сътвори уникален клип: