Тази част от пътуването беше моя идея. Като човек силно привързан към планините много ми се искаше да посетим две уникално красиви и същевременно емблематични места за всеки планинар и особено алпинист. Още повече така и така бяхме в сърцето на Швейцария. Става дума за връх Айгер в Бернския дял на Алпите и по-точно митичната му северна стена и не по-малко популярния връх Матерхорн на границата с Италия. Естествено не ставаше дума дори да се опитваме да ги катерим, а най-много да стигнем до подножията им. Айгер се намираше недалеч от Интерлакен и това беше причината да изберем този район за отсядане. Планът беше след трите прохода (St Gotthard, Furka, Grimsel) да отседнем близо до Интерлакен като евентуално още същия ден да се разходим до подножието на Айгер, който беше на около 15-20км в южна посока. За съжаление лошото време обезсмисляше това начинание, тъй като единственото, което бихме "видяли" е гъстата мъгла и облаци, които започваха малко над нашия хотел на брега на Тунското езеро. Поглед от терасата на стаята:
На тази снимка облаците все пак се бяха вдигнали малко...
На следващия ден т.е. днес планирахме лежерно пътуване до Цермат, "затворен" курортен град в подножието на Матерхорн, до който не може да се стигне с кола, а само с влак. Не защото няма път, а защото в града е разрешено придвижването само пеша или в най-добрия случай с електромобили. Изключение са само обслужващи такива.
Станахме и закусихме по план. Гледахме с неособен ентусиазъм навъсеното небе, но каквото такова - отиваме до Цермат пак каквото видим. Все пак вероятността да уцелим хубаво време в Алпите за цяла седмица е крайно малка, още повече при такова дългосрочно планиране като нашето. На тръгване колите още си бяха прилично мокри:
Минахме първо през град Тун, след това покрай едноименното езеро стигнахме до Интерлакен, от където се отклонихме в южна посока по второстепенен път. По традиция избягвахме скучните магистрали. Цермат беше на не повече от 150км от хотела ни, така че нямаше за къде да бързаме. Още повече, че карахме по пътища с много трафик и често минавахме през населени места.
Та както си караме в позната колона Васко напред-аз втори и по едно време насред пътя пред нас бариера, до нея - будка с дружелюбна лелка. Най-любезно ни "сурвака" с по 27 франка на калпак и освен билетче ни даде и куп брошурки. Ние естествено си помислисхме, че това е поредният платен път, каквито има не един и два в Австрия и Швейцария. Вдигна лелката бариерата и ние пакет напред. Да ама нещо нещата не бяха баш каквито очаквахме. Пътят от двулентов се стесни до една лента, която зави вляво и влязохме в един коридор от пластмасови конуси. Да не сме в BMW Driving Academy си викаме и тук някъде спряхме и двамата, защото картинката напред беше леко нереална. Въпросните конуси влизаха в една жп гара и ни водеха право в ... един товарен влак!
- Какво става тука, бе?! - се питаме един друг по радиото. Гледаме обаче (и не варвяме), че колите пред нас чинно си се качват на влака и се редят напред по съчленените вагони. Тук има нещо гнило си мислим и явно местните жп-ейци забелязаха, че гледаме влака сякаш е извънземен и започнаха да ни жестикулират да продължаваме. Ами ще караме, какво да правим, пък все някъде ще стигнем.
Качи се първо Васко на влака, вагоните бяха ниски платформи специално пригодени за целта и директно от перона по една метална плоча се качвахме на най-задния вагон и карахме напред до където може. Едно момче вървеше отпред назад и редеше колите на необходимото разстояние една от друга. Подреди ни и нас, както и колата зад мен и като стана ясно, че мърдане няма включихме на скорост, дръпнахме ръчните и угасихме двигателите. След не повече от 2-3 минути влакът тръгна. Е тук вече падна голям смях по радиото, даже си съчинихме един виц по случая:
- Виждал ли си ///М-Power в железница?
- Не.
- А теле в железница?
- Да.
- Да знаеш, че едното няма нищо общо с другото.
Това определено беше най-комичният епизод от цялото ни пътуване. Не бяхме и предполагали, че ще яхваме с колите товарния влак. Но какво пък - просто още малко сол към манджата:)
Като ни попремина смеха се заех все пак да прочета брошурките аджеба за какво иде реч:
Скоро след като излязохме от гарата и населеното място и влязохме в тунел. Повозихме се в него поне 15-20 минути. Както после се осведомихме този тунел спестява над 100км заобикаляне, тъй като основният автомобилен път е в стореж. Почти веднага след тунела влакът влезе в една гара и спря. Свалиха преградите и керванът започна да се изнизва от композицията. Продължихме си пътуването в подчертано приповдигнато настроение след този изненадващ и определено комичен епизод. Пътят заслиза в едно ждрело като се редуваха тунели и мостове като след един от тях се заредиха познатите ни серпентини към поредната долина:
Крайната цел поне за колите ни беше малкото градче Теш на около 10-ина километра от Цермат. Стигнахме там в късния предиобяд като учудващо грееше приятно слънце. Основният "поминък" на местните в Теш бяха платените паркинги, което беше съвсем обяснимо предвид факта, че след него в посока Цермат можеха да минат само автомобили, обслужващи курортния град. Срещу "скромните" за местните разбирания 10 франка се паркирахме в един подземен гараж и от там направо на жп гарата. След като пристигнахме в Цермат веднага се ориентирахме към друг жп превоз - една теснолинейка, която стръмно се изкачваше до местност на име Горнерграт на 3100м н.в. Там имаше и едноименен хотел, както и панорамна гледка към граничещите с Италия върхове, включително Матерхорн, който би трябвало да е точно, където е облакът в средата на тази снимка:
Докато се изкачвахме с влакчето стана ясно, че шансовете върхът да се открие, макар и за момент хич не са големи, но какво да се прави - срещу природата не можем да вървим. Все пак от Горнерграт са момент се откри гледка към ледниците и върховете насреща, които даже са малко по-високи от Матерхорн:
Все пак решихме да се увековечим на мястото за снимки с естествен фон от прочутия 4-хилядник, в случая плътно обвит в облаци:
Наградихме се със заслужен обяд в единствено възможното за целта място - Gornergrat Kulm Hotel, най-високо разположеният в Европа хотел, в който има и научна секция. На покрива му е разположена действаща обсерватория. Отбихме се и през сувенирните магазини във фоайето за някое друго подаръче с фин шоколадов вкус.
И още малко гледки:
Едно видео от Васко от този ден като разбира се кадрите с Матерхорн в края му не са авторски:
Влакчетата бяха доста начесто, така че решихме да изчакаме още малко с плахата надежда, че върхът ще се открие, но като гледах прогнозата, че е типично фронтова не вярвах, че това ще се случи. Хванахме железницата за надолу към Цермат, от там пък директно се прекачихме на другата за Теш. Нямахме особено желание да се разходим из Цермат предвид тълпите с туристи и липсата на перспектива Матерхорн да се открие. Забрахме си колите от подземния паркинг и поехме обратно към Интерлакен. Спряхме пак на въпросните серпентини към ждрелото преди да се метнем пак на товарния влак:
И както пееха НЛО-то: "Внимание! Товарният влак за Ванкувър се композира а 8-ми коловоз.":)
Пътят обратно до хотела ни над Тунското езеро не се запомни с нещо кой знае какво. Надявахме се, че поне Айгер може да ни се покаже, но уви - времето тук беше доста по-навъсено и от Цермат, където дори ни понапече. Гледката към езерото се попроясни и се зачудихме дали да не направим някоя разходка:
За няма и половин час обаче въпросната гледка коренно се промени, направо се срастнаха небе и земя:
Заплющя такъв порой, че не му мислихме много преди да се отправим към спа-то на хотела, където оценихме по достойнство топлината в джакузито и водния масаж. Както е рекъл писателят - понякога няма нищо по-хубаво от лошото време...
На следващия ден т.е. днес планирахме лежерно пътуване до Цермат, "затворен" курортен град в подножието на Матерхорн, до който не може да се стигне с кола, а само с влак. Не защото няма път, а защото в града е разрешено придвижването само пеша или в най-добрия случай с електромобили. Изключение са само обслужващи такива.
Станахме и закусихме по план. Гледахме с неособен ентусиазъм навъсеното небе, но каквото такова - отиваме до Цермат пак каквото видим. Все пак вероятността да уцелим хубаво време в Алпите за цяла седмица е крайно малка, още повече при такова дългосрочно планиране като нашето. На тръгване колите още си бяха прилично мокри:
Та както си караме в позната колона Васко напред-аз втори и по едно време насред пътя пред нас бариера, до нея - будка с дружелюбна лелка. Най-любезно ни "сурвака" с по 27 франка на калпак и освен билетче ни даде и куп брошурки. Ние естествено си помислисхме, че това е поредният платен път, каквито има не един и два в Австрия и Швейцария. Вдигна лелката бариерата и ние пакет напред. Да ама нещо нещата не бяха баш каквито очаквахме. Пътят от двулентов се стесни до една лента, която зави вляво и влязохме в един коридор от пластмасови конуси. Да не сме в BMW Driving Academy си викаме и тук някъде спряхме и двамата, защото картинката напред беше леко нереална. Въпросните конуси влизаха в една жп гара и ни водеха право в ... един товарен влак!
- Какво става тука, бе?! - се питаме един друг по радиото. Гледаме обаче (и не варвяме), че колите пред нас чинно си се качват на влака и се редят напред по съчленените вагони. Тук има нещо гнило си мислим и явно местните жп-ейци забелязаха, че гледаме влака сякаш е извънземен и започнаха да ни жестикулират да продължаваме. Ами ще караме, какво да правим, пък все някъде ще стигнем.
Качи се първо Васко на влака, вагоните бяха ниски платформи специално пригодени за целта и директно от перона по една метална плоча се качвахме на най-задния вагон и карахме напред до където може. Едно момче вървеше отпред назад и редеше колите на необходимото разстояние една от друга. Подреди ни и нас, както и колата зад мен и като стана ясно, че мърдане няма включихме на скорост, дръпнахме ръчните и угасихме двигателите. След не повече от 2-3 минути влакът тръгна. Е тук вече падна голям смях по радиото, даже си съчинихме един виц по случая:
- Виждал ли си ///М-Power в железница?
- Не.
- А теле в железница?
- Да.
- Да знаеш, че едното няма нищо общо с другото.
Това определено беше най-комичният епизод от цялото ни пътуване. Не бяхме и предполагали, че ще яхваме с колите товарния влак. Но какво пък - просто още малко сол към манджата:)
Няма коментари:
Публикуване на коментар