четвъртък, 13 октомври 2016 г.

Ден 9: Home sweet home

          Ден 9-ти, последен от нашия трип. За предстоящото 1000-километрово возене до България се бяхме най-вече психически подготвили от миналата година, когато направо ни се увидя тази монотонност. Тогава взехме за един ден пътя от Виена до София. Сега щяхме да минем по малко по-различен маршрут, но все същата магистрална скука от 1000км. Имайки предвид и тапите по границите на идване, причинявани от гастарбайтерите станахме сравнително рано и определено бързахме да тръгнем. Заредихме до горе още в Блед и хванахме магистралата за Любляна. Цялата Словения я минахме за нула време. От тази отсечка запомнихме само бъзиците на словенските граничари на границата с Хърватска на тема кой от двама ни е по-по-най: "Ти или он е более?". "Он е более, пояснявам аз, 8 цилиндъра, я съм само 6." Кимайки разбиращо ми вдигнаха бариерата, а аз се пресегнах за радиото да се посмеем с Васко на поредната фенщина, с която съвсем случайно се срещаме. 
              Спазихме традицията си да спираме за почивка на всеки 250км. По бензиностанциите имаше наспряли и гастарбайтери, но като цяло май бяха по-малко от преди седмица. По-сериозна опашка се наложи да изтърпим на хърватско-сръбската граница. Общо взето тази година като, че ли по-леко го понесохме това досадно возене до България, защото като минахме Ниш продължихме да си караме спокойноИначе все нещо те ръчка от вътре да натискаш по-здраво, че да се свършва пусти път. Даже се заиграхме да отбелязваме кой какви цифри е подредил на километража. Васко залага на 5-ците:
     Докато аз съм абсолютен "двойкаджия":)
 Сърбите за една година сериозно са напреднали с магистралата от Ниш към Калотина, даже са отворили една не малка отсечка макар и все още в строеж. Това определено ни спести не малко най-вече време. 
          "Добър ден!", чуваме за първи път от 9 дни насам българска реч от някой друг, в случая от граничен полицай на Калотина. Сравнително бързо минахме границата и газ към София. Малко след 20:00 се паркирахме пред Скай Сити Центъра, добре познатата ни начална точка.
          И така пак сме тук, 9 дни по-късно. Зад гърба са ни едни най-важното безаварийни 4000км на колела изпълнени с адреналин и изминати по уникални пътища сред едни от най-красивите места в Европа. Създадохме си спомени, които ни зареждат супер позитивно. Фактът, че 5 месеца по-късно продължаваме да си говорим за това пътуване с такива детайли показва, че времето прекарано зад воланите през тази една седмица е било истинско и истински пълноценно изживяно. Чиста проба ///M Power преживяване. Показателно беше и друго. Още на другата сутрин трябваше да тръгвам за Шумен с парапланера и малко личен багаж за въпросното мероприятие, което наложи препланиране на трипа с една седмица. Още не се бях чул с никой от летящите и съответно нямах уговорка как ще пътувам на там. Само при мисълта, че трябва да ходя с моята кола и да карам още близо 400км на другия ден и ми се отщяваше. Точно сега хич нямах против да се возя или да ходя пеша. Това беше основен признак, че сме се  накарали тотално. Значи целта е постигната :)..
         Преди да се разделим помолих Васко да ми щракне една последна снимка:
         Освен всички положителни емоции това пътуване още повече ме накара да заобичам колата си и марката въобще. Вече нямам съмнение, че BMW ///M3 е не просто автомобил, а врата към друго измерение. Но не само на високите скорости и адреналина, а и на едни малко по-истински неща в живота..

BMW ///M for life!!!   

Ден 8: Deja-vu на Grossglockner

           През днешния осми ден ни предстоеше да минем по утъпкани пътеки, а именно прохода Гросглокнер близо до едноименния австрийски планински първенец. Както споменах по-рано по този път минахме миналата година в по-разширен състав, но в обратна посока - от юг на север. Тогава ни остана незабравимият спомен от гледката на ... адски гъстата мъгла. Нищо не видяхме и карахме като учебни коли, но отчетохме колко по-приятно би било изкачване в едно хубаво (каквото и да значи това в Алпите) време по същия този път. За тази година Васко беше сглобил маршрута с отчитане на тази важна особеност. Може би точно познаването на пътя в по-голяма степен, от колкото това, че днес ни беше последният ден в Алпите ни караше все повече да усещаме, че нашето малко приключение е към края си.      
         По подобие на Силврета-та и Grossglockner High Alpine Road беше платен като ние чинно се явихме на гишетата под строй. Бариерата пожела да се вдигне срещу "скромните" 35 евро на кола, впечатляваща беше и навалицата като се има предвид, че сме средата на юли, а времето все си беше в настроение а-ха да заснежи. Веднага след като минахме КПП-та бихме по един десен мигач - време за слагане на видео техниката:
         Васко сложи неговата на мястото за захващане на задната кука и това се оказа удар в десетката, защото освен, че камерата беше на завет и шумът от въздушната струя беше пренебрежим по-важното беше, че камерата автентично записваше симфонията на 8-гласовия хор, който редеше своите напеви някъде там под капака му. По-надолу е пресен-пресен клип, който той сглоби с кадри и най-вече звуци от този ден, но за това след малко. Гледахме много да не се бавим особено като загледахме тези автобуси по опашките за да не стане като на Стелвио-то да попаднем в трафик. Ляв мигач и газ
         В началото пътят беше трилентов с плавен наклон и добра видимост и съответно ние му поотпуснахме края колкото може. Газта се раздаваше щедро и като имахме предвид включените камери го ударихме на "актьорска игра" - започнахме да се изпреварваме един друг, да се долбижаваме повече от нормалното без разбира се да застрашаваме нашата или нечия друга безопасност. С една дума - забавлявахме се! За какво сме тук все пак?! 
         Навигацията взе да качва сериозно височината, гонгът на таблото ме извести, е навън е +3'С жега. След малко насреща гледаме ей този бус:
         Горе явно ще се "озъбим" от студ и надали ще може да сме толкова щедри с педала на газта, за това съгласувахме по радиото да натиснем още повече и да подгоним ///М-ките колкото може, че после щем не щем ще трябва да се кротнем. А и пътят все още го позволяваше:
            С наближаването на най-високата част на прохода освен, че понамалихме темпото започнахме и да спираме по често за по някоя друга снимка, а понорамни "декори" за това не е като да липсваха:

          Зеленината обаче постепенно започна да се скрива или да надделяват белите тонове. Май ще понамалим излизанията от колите:
          На върха на прохода (2530м н.в.) беше истинска зима. Снегът беше около 20см, нито снежинка на пътя обаче, температурата около -2'С, датата - 16-ти юли... Без коментар...
         След като превалихме и започна спускането нещата постепенно се подобриха, даже по на ниско и слънце се показа.  Традиционно по нанадолнищата не се силехме, но пък беше момент, когато можехме да се полюбуваме на пейзажите и съответно зачестихме със спирките за фотосесии. 




        На слизане в южна посока се стига до един кръстопът, откъдето имаше отклонение, водещо към един панорамен паркинг с гледка от близък план към самия връх Гросклокнер и глетчера под него. Гледката беше повече от респектираща, нещо, в което се убедихме още миналата година. За това и сега не се двоумихме много на къде да хванем на този разклон. След него пак ни предстоеше катерене, което на свой ред значи само едно - pedal to the metal! Пораздадохме добре, пътят го познавахме от миналата година още повече, че беше прясно асфалтиран. Спряхме само за да снимаме острия зъбер на върха, защото знахме, че може да единственият шанс - толкова непостоянно беше времето в Алпите, особено в момента. 
       Разбира се и задължителната снимка от панорамния паркинг, естествено Гросглокнер се беше скрил в облаците вече:
         Колкото и да си заслужаваше гледката не ни се застояваше много-много навън. Времето си беше типично зимно, колкото и да се самонавивахме, че е разгара на лятото. Тръгнахме надолу по прохода в южна посока като не бързахме кой знае колко. Това ни беше последният алпийски проход и съвсем се усещаше, че трипът е към края си. Позледната спирка беше на един водопад малко след КПП-то от обратната страна:
    Все пак следваше един много приятен участък с неголям трафик и редуващи се едно след друго селца и градчета. Возехме се в пакет стриктно по граниченията и просто се кефехме на пътя и пейзажа:
       Не след дълго се качихме на магистралата за Филах, която щеше да ни отведе до Словения през тунела "Караванкен". Всичко това добре, но хич не беше добре задръстването, в което попаднахме. Плътна тапа и стоп машини, а до границата имаше към 10км. Заминаха над 2 часа в тръгни-спри-угаси-запали-тръгни. Добре поне, че не беше горещо. Даже по едно време на един виадукт Васко слезе да поснима, толкова досадна беше цялата ситуация. Заговорихме се и с едни фенове от Англия, които бяха с една 7-мица Е65:
      Опашката се образуваше и от двете страни на тунела поради това, че той е с по една лента в посока, а за капак и гранично КПП. Запомнихме го и с горещината. Навън беше към 20'С, а вътре се качи до 30. След като излязохме от тунела и хванахме магистралата за Любляна забелязахме, че в посока Австрия опашката не е по-малка. Явно преди седмица бяхме минали метър, защото тогава изобщо нямаше такова задръстване. Крайната ни цел за деня беше град Блед на брега на едноименното езеро. Беше недалеч от границата с Австрия и за нула време стигнахме до него. Хотелът ни беше на брега на езерото, но с паркирането не ни беше ясна схемата и на първо време се бухнахме в един "платен" паркинг. Слагам кавички, защото за нас се оказа безплатен. Момчето, което събираше таксата се оказа заклет ///М-фен и само като ни видя и сериозно се ентусиазира. По едно време се зачудих какво толкова се обяснява Васко с него, че и се смеят и по едно време чувам отпред да се раздава газ на място на 8-мака. Ясна е работата, попаднахме на един от нашата кръвна група :) Уреди ни младежът места за паркиране за без пари, докато си намерим хотела и видим какво е положението с паркоместата там. Той пък се оказа на няма и 50м, регистрирахме се и отидохме да си приберем колите. Стига аванти в крайна сметка. Настанихме се и решихме да му ударим една разходка. Беше още рано за вечеря, а още повече езерото предлагаше красиви гледки от всяко положение. И както уж тръгнахме за лека разходка, та го обиколихме цялото езеро. Имаше защо:



         Вечерта беше много приятна. Градчето беше пълно с туристи, но все пак спокойно и тихо. Някак спонтанно взехме да си правим равносметка на цялото, както си го нарекохме приключение. Бяхме изминали 2000км из Алпите за тази една седмица на колела, загубихме им бройката на проходите и красотите, през които минахме. И всичко това зад воланите на любимите автомобили, които за нас бяха мнооого повече от средство за придвижване. Пече ни знойно слънце, валя ни пороен дъжд, валя ни и сняг, но това, което ни остана като най-ярък спомен беше, че се чувствахме абсолютно свободни. Не мислехме за нищо освен за това, което сами си създавахме. Бяхме отворили сетивата си за всичко, което ///М3-ките ни предлагаха сред уникалната природа на Алпите. С една дума - изпитахме в пълния смисъл удоволствието от пътуването. Този тип удоволствие, което не се купува.. Но всъщност какво толкова обяснявам, видеото си го казва всичко: