четвъртък, 13 октомври 2016 г.

Ден 7: Зимна приказка на Silvretta Hochalpenstrasse

         За седмия ден от нашето алпийско приключение беше предвидено да минем през една доста популярна дестинация за автомобилизмa - проходът Silvretta Hochalpenstrasse, свързващ алпийските долини Монтафон и Пацнаун. От 1998г. до днес ежегодно по този път се организира специално рали за класически автомобили, накои от тях истински реликви на почти 100г. Макар и да седяхме зад воланите на серийни автомобили от този век се чувствахме на място на това шосе. "Визата" и на двете коли образно казано е била лепната още при производството им в завода в Регенсбург преди години - една семпла емблема на предните калници с просто, но съвършено като ненаписано число означение - ///М3. 
          Хмм... И от къде на къде? Какво класическо пък има в това означние?... Ами хайде да си поговорим за истината тогава. За моята, нашата истина... 
           В БМВ средите много хора обичат да използват лозунга: "М - най-мощната буква от азбуката!". Това добре, но един друг лозунг гласи, че "Силата е нищо без контрол..".  Лозунги, скандирания.. С две думи - суета човешка. Нещата са много по-прости и очевидни. Поставена между трите цветни наклонени ленти и числото 3 буквата 'М' образува не просто една комбинация от символи. Всеки един автомобил "жигосан" с тази емблема, независимо от кое поколение е коренно различен от всеки друг. Започвайки отвън, визуалното въприятие на формите и пропорцийте неминуемо приковава погледите като магнит. Дори на хора, за които автомобилът е най-много средство за придвижване. Отваряш вратата, при което осветлението в купето плавно осветява интериора.. Сядаш в седалката, която те прегръща по-добре от собствената ти майка.. Завърташ контактния ключ, при което на приборното табло се задействат индикации, наподобяващи предстартово броене преди изстрелване на космическа ракета.. Няма как да не се усетиш като пилот на един малък космически кораб.. Твоят кораб.. Хващаш волана с две ръце и "смачкваш" педала на газта... Това, което те връхлита след това не е за хора със слаби нерви. М3-ката не иска много от теб, тя просто иска всичко. Готов ли си да й го дадеш ще те награди с много повече от колкото би могъл да понесеш. Ще ти разкрие хоризонти, за които не си и подозирал, че съществуват. Начинът, по който следва извивките на пътя, начинът, по който ускорява и спира е нещо, което трудно може да се опише с думи. Мислиш си, че си се раздал на макс, но винаги слизаш от нея с усещането, че ако можеше да говори щеше да те изпрати с укор: "Е само толкова ли  можеш?..." М3-ката е автомобил, с който можеш както шеметно да се носиш по пистите, така и да прекосяваш континенти в пълен комфорт. Вътре всичко ти е толкова на място, че ти е по-уютно от собствения ти дом. М3-ката е автомобил без компромис във всяко отношение. Всеки един километър зад волана му е уникален и оставя безценен спомен. '///М3' е просто единица мярка за съвършенство на пътя.. 
         Колкото повече напредвахме в нашия трип, толкова повече осъзнавахме какво всъщност ни "даряваха" нашите коли съответно от 3-то и 4-то поколение на митичния модел. Колкото повече карахме, толкова повече ни се караше. Но най-важното беше, че се чувствахме абсолютно свободни да се кефим на макс без да пречим е ли пък да застрашаваме себе си или някой друг. Създавахме си незабравими спомени и здраве му кажи, ако има нещо по-важно от това..
             След това лирично отколонение нека все пак седнем в тази седалка дето прегръща като никоя втора и се върнем на пътя в австрийските Алпи. Потегляйки сутринта от уютния хотел в китното селце Гортипол не бяхме особено ентусиазирани, защото небето беше навъсено и аха да завали, за н-ти път. Беше доста хладно и имайки предвид, че отново ще се катерим на над 2000м н.в. не будеше съмнение, че отново ще имаме близки срещи със зимата насред юли. Васко беше с понамалял бензин и затърсихме бензиностанция, каквато навигацията му говореше, че има в съседното село. Уви, след леко лутане в селото бензиностанция не видяхме и тръгнахме към прохода. В началото му бяхме спряни от бариера, която за разлика от приказките не поиска да се вдигне с решителна реплика от сорта на "Сезам, отвори се!" Но за това пък го направи на драго сърце, след като всеки от нас се раздели със сумата от 25 евро. По подобие на прохода Гросглокнер и Силврета-та беше платен път, за който се полагаха по-специални грижи целогодишно. 
           Пътят беше доста мокър, но нямаше никой освен нас и постепенно тръгвайки на горе започнахме да се поотпускаме върху педала на газта.  Сцепление имаше достатъчно. До някъде бих го оприличил на прохода Susten като техничност и естествен ландшафт - широк двулентов път с голям наклон и фиба след фиба. Над 1700м влязохме в облаците, температурата падна под нулата и поуспокоихме страстите. Въпреки, че настилката беше обработена решихме да не си правим експерименти още повече, че видимостта падна до около 20м. На върха на прохода беше около -2'С, снегът встрани от пътя беше поне 20-30см, но нещо нямахме особен ентусиазъм да спираме за каквото и да е. Прехвърлихме прохода и интересното беше, че от другата му - източна страна пътуваха доста градски автобуси. Трафикът от тази страна се позасили, но като цяло шосето беше по-малко технично и не толкова живописно като западния дял. След като излязохме под облаците и видимостта се подобри все пак спряхме за някоя друга снимка, гледката определено си струваше:


         Напускайки прохода се понесохме в североизточна посока към Инсбрук. Един от редките моменти, когато аз бях отпред, Васко ме е щракнал през отворения си шибедах:
        За "нещастие" не след дълго се наложи да се лишим от подобни живописни пътища и се качихме на познатата магистрала за Инсбрук. Напуснахме я южно посока към Кицбюел, където както може и да се очаква трафикът доста се засили. Като цяло изглеждаше познато, защото бяхме минавали от тук миналата година. Особено приятен момент беше, когато стигнахме един панорамен паркинг до пътя, където миналата година си направихме култова фотосесия с Фанатика, Дани и Мариян. Имаше и други "фенове" на тези пътища освен нас:

          От тук следваше едно дълго спускане към долината под нас като за разлика от миналата година, когато карахме в прохода право напред от горната снимка завихме на изток. Трябваше да стигнем до едно крайпътно хотелче в нещо като махала на име Позаунер. Карахме спокойно по един път като често минавахме през населени места. Подминахме отбивката за прохода Гросглокнер като Васко ме осведоми по радиото, че там ще караме на следващия ден. Хотелът ни се оказа на самия главен път като стигнахме сравнително рано, може би беше към 5ч. следобяд. Настанихме се и Васко даде идея да отскочим до замъка Hohenwerfen сравнително близо, който той беше набелязал. На мен обаче ми звъннаха от работа и като захапах телефона, та сигурно над половин час и той отиде сам. Върна се с добра фотосесия:

         Привечер направихме една приятна разходка в района,   след което затвърдихме австрийските си впечатления в ресторната на хотела с по един виенски шницел с размерите на подметка 45-ти номер и по две вайс бири. И Асан са хора бря... :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар