Ден 2: Passo di Stelvio

         Денят започна с ободряваща закуска в хотелчето, след което преди да тръгнем се заехме с козметична грижа за колите, а именно да изчистим „труповете“ от предните стъкла, брони, фарове, огледала и т.н. Насекомите са една неизбежна „есктра“, която лятото води със себе си при извънградско пътуване. На тръгване спряхме в селото да напълним резервоарите, след което се качихме на магистралата за Филах. В самия град работа нямахме и минахме транзит. Общо взето поредната безинтересна част зад волана, но за разлика от предния ден, когато навсякъде около магистралите беше равно поле сега пейзажите бяха много по-разнообразни и определено радващи окото. И няма как да не са, имайки предвид, че навлизаме в сърцето на Алпите. След може би стотина километра слязохме от тази магистрала и поехме по един доста приятен път в една долина, който минаваше през редица селца и беше като цяло доста натоварен. Решихме да спрем на една бензиностанция за кратка разходка, защото гледката си заслужаваше. Точно над въпросната бензиностанция имаше един доста вехт замък, от който се откриваше панорамна гледка към цялата долина. Това беше един от най-приятните елементи на нашия ///М Трип – да спираме, където и както пожелаем без да сме притиснати от време или да се съобразяваме с някой, без разбира се да пречим някому. Понеже беше напекло здраво решихме дори да сложим сенниците:

        Този знак зад нас честно казано го забелязах чак на снимките обратно вкъщи, но имаме оправдание – не сме от тук и сме за малко :)

          Замъкът:

           И панорамата от него:

          И на двете била оградили тази долина имаше доста парапланеристи, което поне за мен беше допълнителна приятна емоция.

          Скоро след тази освежаваща пауза влязохме в Италия, което го разбрахме единствено по табелите и смяната на GSM оператора. Беше обяд и както може да се очаква стана доста горещо. Но пък гледките, заради които си залужаваше да се спре за по снимка започнаха да зачестяват:

           Васко остана тук за малко да направи някоя друга панорамна снимка, а аз отбих малко по-нататък да го изчакам:

              След това спряхме до едно езеро, за поредна доза позьорщина:

         Лъскачка един брой:

           И още една:

          И перифразирайки популярната детска песничка – „Ей ги ///М-ки, ей ги две – те ни слушат най-добре“ :)

            Беше ранния следобед, когато по табелите се появи и кафява такава с надпис „Passo di Stelvio“, наближавахме. По едно време Васко се обади по радиото, че сме на прага на прохода и отбихме за последни приготовления – слагане на камери, моята на предния капак, неговата на задния, като съответно той караше напред. Бяхме на около 900м надморска височина. Най-високата точка на прохода е почти на 2800м над морското равнище, но честно казано предварително нямаше как да си изградим дори бегла представа какво ни предстои. След една права наклонът постепенно взе да нараства и пътят влезе между два склона. Започна се. Изключих напълно климатроника, спрях и музиката, но си отворих шибедаха. Исках да слушам само симфонията на 6-те строени в редица гърла под капака пред мен, а също и неподражаемото V8 соло, което се чуваше напред, когато Васко настъпваше секунда-две преди мен. Пътят отначало позволяваше по-динамично каране и се движехме по познатия ни от миналата година на Hahntennjoch начин като изпреварвахме в пакет, включително и един друг за кратко. Това обаче не трая дълго и се започнаха едни безумно стръмни серпентини, като наклонът след излизането от завоя беше толкова голям, че в комбинация с пълната газ на ниска предавка ни лепеше за седалките като при излитане на самолет. Тук някъде започнахме да усещаме, че в буквалния смисъл застигаме един проблем – трафик. Беше много натоварен, най-вече от мотористи, но имаше и не малко коли, каравани и дори автобуси. По едно време застигнахме един такъв, който нямаше никакъв шанс да изпреварим. Даже той не можеше да взима обратния завой по серпентините и му се налагаше да спира и маневрира назад засред завоя за да го вземе. Безсмислено беше да продължаваме по този начин и при първата възможност бихме по един десен мигач и спряхме. Решихме да му дадем поне 20мин на рейса, ако случайно също е за върха поне да не го застигнем пак. Но пък и мястото, където спряхме си го биваше:

          Понащракахме се и айде газ нагоре. Надморската височина нарастваще направо неестествено бързо и по едно време излязохме от горския пояс и се откри уникална гледка напред и нагоре. Това, което ни очакваше тотално ми надхвърли предствите. Пътят беше вкопан по много стръмен склон, като гледайки тази респектираща гледка не знам защо в съзнанието ми изплува песента на Led Zeppelin “Stairway to heaven”.. Колкото повече се качвахме, толкова повече пътят ставаше по-стръмен и тесен. За съжаление и трафикът като, че ли се засилваше като на някои от серпентините спускащите се коли дори спираха в колона преди завоя за да могат изкачващите се да вземат завоя безконфликтно. Досадно, за съжаление. Някои завои бяха толкова остри и стъмни, че след апекса на завоя при по-вътрешно минаване едно от колелата за момент се отделяше от асфалта и сработваше DSC-то. Аз взимах завоите на 2-ра, докато Васко после сподели, че е свалял направо на първа, което обясни и защо толкова осезаемо ми дърпаше при ускоряването след завоя. Че върви бая повече Е92-ката от Е46-цата би било откритие тип „топлата вода“, но и това в случая беше сериозен фактор. Все по-често поглеждах към температурата на антифриза, защото по тоя баир на ниска предавка с малка скорост можеше да се очаква колите да позагреят. Температурата на маслото отдавна беше прехвърлила 100-те градуса, но слава Богу стрелката на антифриза стоеше вертикално. Едно клипче без музикален съпровод, където от моята камера осезаемо се чува как здраво върти перката при намаляване преди завой:

           Малко преди върха усетихме, че ще се открие уникална гледка надолу и отбихме за малко. Гледката наистина спираше дъха, погледнат от високо проходът Стелвио приличаше на една гигантска змия, пълзяща по стръмния склон:

 

           Докато правихме тези снимки от горе се зададе и като ни видя съвсем неслучайно спря едно жълто ///М4 кабрио американска версия с временни мюнхенски номера. Очевидно това беше току-що закупена кола и човекът си правеше Delivery Tour-а. Шофьорът беше азиатец, но ни заговори на английски с  типичен американски акцент:

-                     Да знаете дали се плаща да караш по този път?

-                     Безплатно е за коли с истинска ///М емблема – невъзмутимо отговарям аз.

-                     Така си и мислех – смигна той и отпраши надолу, след като стигнахме до единомислие толкова бързо.

Това още повече ни повиши духа и в оставащите няколко серпентини до върха пораздадохме както си трябва.

И така, ето ни на върха на Passo di Stelvio, почти 2800м над морското ниво. Долу тръгнахме от близо 35‘С, тук беше някъде 17-18. Гледката, от където дойдохме говори сама за себе си:

        На върха прекарахме близо час, седнахме в едно панорамно заведение на снимката по-долу за по едно италианско капучино и гледахме това по-горе като хипнотизирани. Честно казано се и поуморихме, както се казва волан се свършва, а завой не. Отчетохме като минус големия трафик, но нямаше как и това да предвидим. Четохме после други пътеписи от този проход и там хората много предвидливо са дошли рано сутрин, когато няма никой и човек би могъл да покара „по-така“.

          ///М-ките строени на върха:

И вече на спускане към Бормио:

На слизане наклонът беше доста по-полегат, но въпреки това карахме полека. Хем и ние и колите да си починем, а и да не си „запалим“ спирачките. Все пак не пропускахме и всеки удобен момент за фотосесия, ако пейзажът го изисква, а такива възможности се отваряха едва ли не на всеки завой:

         Имаше и някои куриозни и несъвсем безопасни ситуации като например влизането ни в тунела на снимката по-долу. Пътят просто си се стесни до една лента без никакво предупреждение (поне знак) и по едно време гледам на Васко му светнаха стоповете и спря - насреща кола, че и друга зад нея. Пуснахме и двамата аварийките и без много да му мислим дадох първо аз, а после и той на задна. Бяхме навлезли в тунела на не повече от 30-40м, а преди него пътят беше достатъчно широк за да се разминат две коли. Зад мен видяха какво става и спряха на достатъчна дистанция. Излязохме от тунела, колите насреща минаха и стана малко неловко - да тръгваме ли, да чакаме ли? Какво да чакаме, няма светофар или каквото и да е регулиране на движението - караме пък каквото стане. На чист късмет минахме тунела безконфликтно, но ни беше трудно да повярваме, че толкова популярен път ще има участък с откровена опасност без каквито и да е превантивни мерки. На излизане от въпросния тунел:

          Привечер стигнахме в Бормио и лесно намерихме хотела, където бяхме резервирали. Вкарахме колите на заслужен отдих в подземния гараж на хотела и се настанихме. Хотелът имаше приличен спа център и се отдадохме на релакс. След ден като днешния особено тази част ни дойде доооста добре. Вечерта се разходихме из центъра на Бормио и си намерихме типичен италиански ресторант, където да вечеряме. Обсъдихме набързо и плана за следващия ден, като предстояха няколко прохода и няколкократно преминаване на италианско-швейцарската граница.