Ден 4: Пълна газ на St Gotthard, мъгла на Furka и порой на Grimsel

          След пороя от предната вечер утрото в Каморино даваше надежди за по-стабилно време, засега. За този ден ни чакаше не малко път, за това не се бавихме много с тръгването. Крайната ни точка се намираше от северната страна на Тунското езеро след Интерлакен като съвсем неслучайно до там трябваше да минем през проходите St Gotthard, Furka и Grimsel. Машините сутринта преди тръгване все още със следи от дъжда, в пълна готовност за каране "по предназначение" ;)

         С пълно мнозинство взехме решение да не се качваме дори за малко на магистралата за Люцерн, която за нула време щеше да ни отведе до крайната точка. Защото съдържанието на всичко, за което сме дошли не е там, а по пътя покрай нея. Крайните точки за деня в маршрута ни бяха нищо повече от място за преспиване. Някак си максимата, че Пътят, а не крайната цел е най-важната част от всяко пътуване в нашето алпийско приключение имаше особено значение. 

           На излизане от Каморино второстепенният път ни вкара в един доста гъстонаселен район като даже бяхме в нещо като час-пик и не беше особено интересно, но пък свърши добра работа да се досъбудим и настроим за същинското преживяване. Колкото по на север отивахме толкова и населените места ставаха по-отдалечени едно от друго и ни позволи да поувеличим скоростта, разбира се в рамките на ограниченията. Първо имаше не малък трафик и второ последното нещо, което искахме да си навлечем са неприятности с швейцарския закон. Пътят постепенно се изкачваше като се редуваха сравнително прави и полегати участъци с добре познатите ни стръмни серпентини. Магистралата си сменяше положението ту отляво, ту отдясно, но за нас не беше нищо повече от, както се казва в авиацията - характерен линеен ориентир.   Спряхме веднъж да напълним резервоарите и веднъж в едно градче малко преди началото на прохода St Gotthard да сложим камерите. Васко за първи път реши да пробва специалната оригинална стойка за монтиране към мястото на куката на предната броня, докато аз залепих моята на багажника. Това определяше предимно аз да карам напред. На излизане от това градче магистралата изчезна под планината в дългият 17 километра тунел известен с това, че е вторият по дължина автомобилен тунел в света, но и с трагедията от 2001 година, когато при масов пожар в тунела загиват 11 души. Нашият път се очерта напред и нагоре като доста широк и най-важното - ненатоварен... Явно ентусиазмът ми дойде в повече, защото още преди първия завой успях да объркам пътя. Видях стръмна отбивка в дясно и си викам "Това е!", само дето бърз поглед в огледалото ме накара да спра, защото Васко не беше там.
          - Шефе, къде хвана натам? - чувам аз по радиото и включвам на задна.
           Върнах 50-ината метра надолу и Васко ме чакаше на разклона на аварийки. Спрях за момент и се ориентирах накъде е правилната посока. Стъпили веднъж на правилното трасе нещата започнаха да се случват доста бързо. Асфалтът беше сух и в супер състояние, но по-важното беше, че пътят беше много широк (на места 3-лентов). Имаше пак остри завои, но позволяваха да се взимат с много по-голяма скорост от всички други места до сега. Е за това говорим...! 
        Прещраках лявото перо на волана 3 пъти и смачках педала на газта плътно към пода. SMG кутията за част от секундата отиде от 6-та на 3-та предавка с неповторимото подаване на междинна газ, а великият шестак S54 след като се съгласува с нея влезе в обороти, където звучи като машина от друг свят.. Чиста проба телепорт към света на скоростта и адреналина. И в този момент... на този път... в тази планина... с моята кола аз бях напълно обсебен от усещането за скорост. Скоростта беше мощ, скоростта беше радост, скоростта беше чиста красота... Няма човешко същество на този свят, което да остане безразлично към това, което се случваше под предния капак на колата ми, ако можеше да го чуе. Симфонията на 4-тръбния орган с логото на Supersprint под задната ми броня още повече нагнетяваше ситуацията, защото вътре се генерираше съраунд от друго измерение. Въпреки, че бях пределно концентриран и погледът ми беше закован далеч напред не ми оставаше нищо друго освен да залепя на лицето си една спонтанна усмивка, която ставаше все по-широка с всеки завой.  Колко на място го е казал Тиф Нидел само... 
        Клип на Васко с кадри от тези и други незабравими моменти:

         Без въобще да се наговаряме започнахме и да се изпреварваме един друг като гледахме предимно аз да съм отпред за да се снимаме един друг. Единствено тогава успявах да чуя неговата кола, като ручането на още по-високооборотния осмак направо все едно свиваше въздуха. Не масло, ами направо 100 октана бензин наливаше това в огъня... Както може и да се очаква за нула време бяхме на връхната точка на прохода. Там Васко се обади по радиото, че ще се върне малко до един от завоите, от който се откриваше чудна панорама да поснима. Всъщност се оказа, че има дори алтернативен път и на нашия, който обаче надали щеше да ни донесе такива емоции, прохода Tremola:

          Този път всъщност беше доста известен, защото е на почти 200 години и е целият от павета. Води се най-големият паметник в Швейцария. Но и от шофьорско естество си го бива, защото рамките на 4 километра денивелацията е над 300м. Докато Васко го нямаше и аз се заех със снимане:

         След малко и той се появи и решихме да се поразтъпчем из района. Беше обаче доста хладно и въпрос на минути да завали. Все пак след конската доза адреналин преди малко щяхме да го преживеем някак си.

         Преди тръгване решихме да се увековечим на пеметника на върха, който символизира как единствено се е минавал прохода някога като аз нещо влязох в полемика с водача на коня :)

         Още не бяхме се качили по колите и заръмя. Прецених, че качествени кадри надали ще станат още повече по нанадолнището и свалих камерата. След спускането от Готард се насочихме към друг също много известен път - прохода Furka. Там за жалост лошото време ни настигна и още към 1500м надморска височина влязохме в облаците. Видимостта падна до 20м, заваля. На места пътят беше доста тесен, но като цяло се караше. При тези условия трябваше да се кара разумно, особено като се има предвид, че имаше не малко трафик. Като цяло Фурка бих го определил като нещо подобно на Стелвио-то, но в малко по-мек вариант. Малко преди връхната му точка на 2400м за момент облаците се поразкъсаха и спряхме за някоя снимка:  

           По едно време в гъста мъгла и засилващ се дъжд леко започнахме да спускаме и неусетно се включихме в следващия проход - Grimsel. До спускането до един язовир той не беше нещо по-специално. На едно място с уширение и по-хубава гледка решихме да спрем за снимка, но се наложи да го правим буквално на бегом, защото дъждът аха да стане пороен, беше адски студено и като сложим за капак и вятъра хич не беше за препоръчване пребиваването извън колите:

          След язовира проходът Grimsel стана много приятен, макар и да го спускахме. Виеше се в едно тясно ждрело като денивелацията беше доста сериозна. Отчетохме, че много по-добре би било да го караме в обратната посока. Но пороят категорично ни отказа да пробваме такова нещо. Натам до крайната ни дестинация не остана много път, слязохме в равното и покрай Бриенцкото и Тунското езера и Интерлакен между тях стигнахме до хотела ни в Зигризвил, селце на северния бряг на Тунското езеро. Дъждът ни съпровождаше през цялото време като освен това и прилично застудя. Докато си пиехме welcome drink-a в лобито в очакване да ни потвърдят готовността на стаята установихме, че спа центърът му разполага с басейн с топла солена вода, воден масаж и джакузи. В "чудното" време навън определено щяхме да се възползваме от това. Като цяло хотелът беше доста приличен, стаята ни също беше удобна, подбрахме я с гледка към езерото. Единственото възмутително беше цената на нощувката, но в тази страна човек просто трябва да приеме, че поставянето на местната валута като мерна единица зад някоя цифра автоматично раздуваше последната няколкократно спрямо общоприетите стандарти. С една дума - скъпотия до шия! :) 
          След релакриращ престой в спа-то свалихме клиповете от камерите на лаптопа на Васко и се изкефихме на суровите кадри, особено от неговата камера на предната кука. Позицията по-ниско придаваше определено по-добра динамика на видеото. Изпратихме деня с дежурния разбор по време на вечерята с по две бири на калпак, но най-вече с едва доловими усмивки от преживяните емоции. Този тип емоции, които се помнят дълго..